Артикулация

Начинът на изпълнение на тоновете в клавирната музика се нарича артикулация. Тя е тясно свързана със звукоизвличането и фразата (музикално изречение). Красивото изпълнение на фразата зависи от движението на ръката (фразиране) и точността на щрихите.

Клавирните щрихи са основните елементи за артикулиране. Първият изучаван щрих в уроците по пиано е „нон легато”. Това е плавно пренасяне на ръката от тон на тон, с по-големи движения и отпуснати ръце. Този щрих е основа за стабилизиране на пръстите и формиране на добра постановка. След неговото овладяване се преминава към щрих „легато”. Думата „легато” е от италиански и означава свързано свирене. При изпълнението му всеки пръст докосва клавиша преди да бъде натиснат. Поради спецификата на звукоизвличане на инструмента пиано, изпълнението и преподаването на легато създава някои трудности.

В различните стилове легато се интерпретира по различен начин. Легато в Баховото творчество се постига с фиксирани и здрави пръсти за да се постигне звучен и плътен тон, а в творчеството на Моцарт трябва да е „бляскаво”, като пръстите падат от по-голяма височина, а китката е с наклон по посока на движението на мелодията. Характерният за Моцартовите сонати акомпанимент се свири изравнено и много изпято, без да пречи на основната мелодична линия. Легатото в Бетовеновите сонати е звучно, сякаш „изтръгнато” от пианото, с големи динамични изграждания. Същият щрих в импресионистичната музика се свири „завоалиран” и „оцветен”с педал. Често допускана грешка е задържане на клавишите, което „смесва” звука на съседни тонове. „Легатисимо” (прекалено свързано и изпято) е щрих, отбелязан в някои издания, който срещаме предимно в "кантилените" (напевните части) на романтичната музика.

Противоположният на легато щрих е „стакато”. Изпълнява се отсечено, с „пружиниращо” движение в китка или „от пръсти” в по-дълги последования. Стакатото, като останалите щрихи, има някои особености при различните стилове. В произведенията на Бах се свири по-тежко и поставено -„портато”. Моцартовото стакато в по-дълги последования или в група от ноти (две легатирани и две стакатирани), се изпълнява от „пръсти”. Подобни щрихови групи с една или две стакатирани ноти са характерни и за творчеството на Хайдн. Стакато в романтичната музика се употребява в по-големи мелодични линии или понякога в цели произведения. В музиката на ХХ век стакатото става характеристично и често пъти акцентирано (като в творчеството на Прокофиев).